Страдание в служението

, 28.08.2010



От Аджит Фернандо

Чувствах се смирен, докато се връщах от конференция във вътрешността на Шри Ланка. Според техния опит понякога са необходими 10–15 години работа в недостигнатите области, преди да може да се види някакъв по-осезаем резултат и по-малко враждебно отношение. Много от хората, дошли да служат тук, се отказват след няколко години, но тези, които остават, дават много плод за вечността.

Когато се връщам от служение на Запад, чувствата ми са много различни. Имал съм възможност „да използвам дарбите си“ и все пак има объркване, когато се завърна към работата в нашата все по-неефективна култура. Като водач аз съм роб на хората, които водя (ІІ Коринтяни 4:5). Графикът ми е повече повлиян от техните нужди, отколкото от моите. Удовлетворението от работата в Божието царство е доста по-различно от това в обществото. Исус каза: „Моята храна е да върша волята на Този, Който ме е пратил“ (Йоан 4:34). Ако вършим Божията воля, сме удовлетворени, но за Исус, а и за нас това включва и кръст. Кръстът трябва да бъде основна част от нашето удовлетворение от работата ни в Божието царство.

Младите християнски работници, които се завръщат в Шри Ланка, след като са учили на Запад, имат трудности в това отношение. Те не могат да използват уменията си напълно, защото не можем да си позволим да плащаме на тесни специалисти. Някои напускат страната след няколко години. Други започват свои организации, за да могат да изпълнят „видението си“. Трети плащат цената и се идентифицират с хората и в края на краищата оказват дълбоко въздействие на цялата нация. Опитвам се да им кажа, че объркването може да бъде средство за изграждане на духовна прозорливост. Мартин Лутер и Жан Калвин са имали толкова много отговорности, че са използвали дарбите си до изтощение, но плодът от труда им и днес благославя църквата.

Объркване

Павел обръща голямо внимание на това, да устояваш с търпение, когато има объркване, докато стенем с творението и очакваме изкуплението си (Римляни 8:18–25). Ако това не е част от нашето разбиране за удовлетворение от работата, църквата ще бъде плитка и няма да може да даде алтернатива на светските стандарти за успех и удовлетворение.

Съвременното ударение върху ефективност и измерими резултати прави устояването на объркването още по-трудно. Индустриалният и технологичен напредък на Запада означава, че нещата, които преди са били считани за лукс, сега се възприемат като необходимост или право дори от християните. В това отношение християнската идея за посвещение е пострадала много.
Наричаме църквите си и християнските организации семейства, но семействата са много неефективни организации, които понякога посвещават всичките си усилия, за да посрещнат нуждите на един човек. Рядко срещаме такова посвещение в Христовото тяло.

Посвещение

Библейският модел за живот в общност е заповедта на Исус да се обичаме, както Той ни възлюби – това означава членовете да са готови да умрат един за друг (Йоан 15:12, 13). Моделът за християнско ръководене е моделът на добрия пастир, който дава живота си за овцете (Йоан 10:11–15). Не правим ученици тогава, когато имат проблеми и не могат да си свършат работата както трябва. Ние им служим и им помагаме да превъзмогнат проблемите си. Не казваме на хората да отидат да се покланят на друго място, когато се разбунтуват срещу нас. Работим с тях, докато не стигнем до съгласие да се разберем или да останем в неразбиране.

Когато хората напускат някоя църква, защото не пасват на програмите й, ние предаваме едно смъртоносно послание – нашето посвещение е към работата, която се върши, а не към човека, който е в Христос. Тъжният резултат от това е, че християните нямат сигурността, която идва от това да принадлежиш в общност, която ще те подкрепи във всичко, през което преминаваш. Християните се превръщат в плитки индивиди, които мигрират от група на група. Църквите могат да изпълняват програмите си и да растат числено по този начин, но не възпитават библейски християни, които разбират какво означава да принадлежиш към Тялото Христово. Когато хората се задържат, това носи объркване, защото стават неефективни. Защо да губим време да слушаме гневните думи на хората, когато можем да ги изпратим при професионален консултант? В идеалния вариант съветникът диагностицира и помага на трудните случаи, а приятелите отделят време да утешават и приемат. Наранените и гневни хора, на които сме се посветили да помагаме, ще наранят и нас. Други, които са наранени от тях, могат да ни се ядосат, защото им отделяме време, но ние търпим тази болка, защото Христос ни призова да умрем за приятелите си.

Немалко хора са изразявали симпатиите си към мен поради факта, че служа в страна, разкъсвана от безредици и враждебна към евангелизма. Наистина, пострадали сме заради това. Само преди няколко месеца един от служителите в църквата ни беше убит заради вярата си. Мисля обаче, че най-голямата болка, която съм изпитал, е от „Младежи за Христос“ – организацията, за която съм работил 34 години. Също мога да кажа, че след Исус и моето семейство „Младежи за Христос“ са били мой основен източник на радост. Където и да живееш, ще има болка, ако си посветен на хората. Това е страдание, което може да бъде избегнато чрез избягването на взаимоотношенията или насочването в друга, „по-удовлетворяваща“ схема. Но какво губим тогава?

Преди години, докато пътувах на Запад, подготвях проповед относно посвещението. В рамките на няколко дни различни хора ми съобщаваха за техни приятели, които са напуснали дадена група заради проблеми – злощастен брак, църква, организация. Всеки един от случаите бе описан като някакво облекчение от страдания, а аз не можех да спра да си задавам въпроса, дали в тези случаи християнинът не е трябвало да остане и да премине през страданието.

Устременост или служене

Понякога пиша на молитвените си партньори за нуждата ми да преодолея умората. Много от тях ми отговарят, че ще се молят Бог да ми даде сила и мъдрост, как да подредя графика си. Има обаче разлика в начина, по който съветват хората от Изтока и хората от Запада. Оставам с впечатлението, че хората от Запада мислят, че когато някой е пренатоварен, той не е покорен на Бога. Мисля, че не е правилно човек да се изтощава в усилията си и поради несигурността си, но мисля, че ще ни се наложи да се борим с умората, ако служим на хората както Павел.
Новият завет ясно казва, че тези, които работят за Христос, ще пострадат заради работата си. Умората, стресът и напрежението не са изключение. Павел често говори за физическите изпитания, които му е донесло служението. Това включва емоционално напрежение (Галатяни 4:19, ІІ Коринтяни 11:28), гняв (ІІ Коринтяни 11:29), безсънни нощи и глад (ІІ Коринтяни 6:5), болка и съкрушение (ІІ Коринтяни 4:8) и работа до изтощение (Колосяни 1:29). Напълно противоположно на днешната „култура на служение“ той каза „дори и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява (ІІ Коринтяни 4:16)“, а на друго място: „Защото ние, живите, винаги сме предавани на смърт заради Исус, за да се яви и животът на Исус в нашата смъртна плът; така че смъртта наистина действа в нас, а животът – във вас“ (ІІ Коринтяни 4:11, 12). Боя се, че много християни анализират тези текстове, без да си зададат въпроса, какво е приложението им в живота днес.

Западът, който е пострадал от тираничното управление на времето, може много да научи Изтока относно нуждата от почивка. Изтокът може да научи Запада да приема физическите трудности, които са резултат от посвещението към хората. Страданието е неизбежна стъпка от пътя на плодотворност и удовлетворение. Както кръстът е основен елемент на ученичеството, така и църквата трябва да научи християнските водачи да очакват трудности и болка. Когато тази концепция навлезе в ума ни, болката няма да може да попречи на радостта и удовлетворението от служението. Открил съм 18 различни места в Новия завет, където страданието и радостта са заедно и често страданието е причина за радостта (Римляни 5:3–5, Колосяни 1:24, Яков 1:2, 3).

Славата на Евангелието

В един свят, в който идоли са здравето, външният вид и удобството, Бог призовава християните да покажат славата на Евангелието, като са радостни и удовлетворени въпреки болките и трудностите. Хората, преследващи нещата, които не могат да им донесат щастие, ще се учудят, когато видят, че християните са радостни и доволни дори когато са се лишили от тези неща заради Евангелието.

Имам страхотно усещане за църквата. Западът бързо се превръща в недостигната територия. Библията и историята показват, че страданието е основен елемент в достигането на недостигнатите. След като църквата на Запада е загубила своето богословие на страданието, ще бъде ли тя неефективна в достигането на хората? Божите служители в църквата от Изтока страдат, защото църквата расте. Западът влияе на Изтока чрез образование и финансиране. Възможно ли е Западът да накара източните християни да оставят кръста и да се създаде усещане за нещо нередно в това страдание? Християните от цял свят се нуждаят от стабилно богословие на страданието, ако искат да бъдат здрави и да принасят плод.

Аджит Фернандо е национален директор на „Младежи за Христос” – Шри Ланка, от 1976 г. Заедно със съпругата си Нелун служат в църква в Коломбо, която се състои главно от бедни градски хора, които са първо поколение християни. Той е автор на книгите The Call to Joy and Pain и An Authentic Servant.

« назад