Отстояване на истината в един свят на относителност

, 03.03.2010



Марк Чан

Светът винаги е бил убежище на много религиозни вярвания и идеологии. Религиозният плурализъм започна да се изявява все по-ясно на Запад заради глобализацията и миграцията. Стесняващият се свят сближава застъпниците на различни религии. Ние се срещаме с хора от други раси. От телевизията и интернет научаваме повече за техните култури и вярвания. Джамии, храмове и екзотични ресторанти отразяват все по-разнородния характер на много западни общества.

Тази тенденция се наблюдава отскоро в Западния свят, но в Азия плурализмът винаги е бил нещо общоприето – буквално всички основни световни религии са възникнали и са се развили на Азиатския континент. В Африка църквата е израснала редом с традиционните религии, както и ислямът. Така днес огромна част от християните съжителстват с хора, които изповядват друга вяра. В това отношение ние не се различаваме от ранните християни, които обявяват Исус за Спасител и Господ насред многото богове и божества от гръцко-римския свят.

Подобно на Ранната църква, ние имаме задачата да бъдем добър пример и да разпространяваме истината, че Бог е открил Себе Си категорично и окончателно в Исус Христос. Чрез Христовата смърт и възкресение грешниците могат да намерят опрощение и да се помирят с Бога.

Как тогава да възвестяваме истината за Христос в една среда на религиозен плурализъм и съпътстващите го твърдения, че истината е относителна?

Християните трябва да се научат да работят съвместно със застъпници на различни религии за общото добро, без да правят компромис със своята вяра. Някои твърдят, че социална хармония може да се постигне само ако радетелите за собствената си вяра спрат да правят крайни твърдения относно истината. Предизвикателството към църквата е да демонстрира, че нещата стоят по друг начин.

Плурализъм и относителност на истината

Някои бивши християнски мислители спряха да изтъкват уникалността на Христос и вместо това прегърнаха идеята на плурализма. Никой не може да отрече социалния плурализъм и съвместното съществуване на религии в описателен смисъл. Но тези мислители се пренасочват и прегръщат идеята за един метафизичен плурализъм, според който се приема, че всички религии водят еднакво до Бога (или до върховното божество) и че нито една отделна религия не може да си приписва последната дума спрямо истината. По този начин обаче те не осъзнават, че започват да проповядват хиндуистката философия веданта. А именно: „Исус е един от многото начини за достигане до върховната божествена реалност, едно превъплъщение сред многото възможни проявления на божественото.“

Това отделяне на духовността от която и да е религия пасва добре на нашата постмодерна култура. Християните намират причина за безпокойство най-вече в деструктивния аспект на това явление – недоверието спрямо абсолютната истина, отхвърлянето на общовалидни истории, които дават смисъл на живота, превръщането на истината в нещо относително. Всички тези неща засягат изключително много църквата в опитите й да представлява цялото Евангелие и да го разпространява по целия свят.

Постмодернистите твърдят, че ние нямаме достъп до абсолютната общовалидна истина, разполагаме само с истини, истории, създадени вътре в самите ни общества, без те да имат външна достоверност. По тази причина истината се субективизира на един колективен принцип. Тъй като няма неутрална платформа, от която да се отрежда валидността на различните конкуриращи се версии, ние трябва да толерираме многото гледни точки, които се борят за превъзходство и признание. Истината е всяко нещо, което възниква от този контекст. По този начин истината се определя от по-силния и тези, които заявяват абсолютната истина, се възприемат като хора, които чисто и просто се опитват да наложат своята воля върху останалите.

Ето защо постмодерните плуралисти се отнасят скептично към религиозни авторитети и официални изказвания. За тях твърдението, че Исус е въплъщение на Истината, може да се тълкува като предлог за колониален империализъм, културен шовинизъм или религиозна нетърпимост.

Моралът също се разглежда с недоверие. Категориите „добро“ и „зло“ се тълкуват като опити да се наложат собствените възгледи върху другите. Защо да приемаме определенията на другите хора за това, кое е добро и кое зло? Доброто и злото се превръщат във въпрос на лична интерпретация. Дали става въпрос за експерименти с ембриони, трупането на пари при корумпирано държавно управление, или прането на пари на престъпни бизнес корпорации, застъпниците на постмодерното течение нямат основание да отсъдят, че това е нещо лошо. Личната изгода и икономическият прагматизъм имат последната дума – какво ще ни е от полза? Кое най-добре отговаря на нуждите на човек? Кое най-добре удовлетворява неговите стремежи?

Не е ли странно, че се изтъква подобен род индивидуализъм, при положение че в постмодернизма са набляга на обществото като цяло? Недоверието към авторитетите и липсата на ръководна инстанция, надминаваща човешките възприятия, принуждава човек да разчита на собствения си авторитет. Истината не само, че се субективизира – тя се присвоява.
Всички тези фактори са оказали влияние върху възприятието за духовността. Хората с плуралистки възгледи спрямо духовността могат да се възприемат за духовни, без да изповядват някоя институционализирана религия. Те имат свободата да си избират най-различни религиозни идеи и да моделират една духовност според собствените си представи. Тази свобода е привлекателна. Твърдението им е, че в противен случай човек постъпва наивно, арогантно, непочтително и нетолерантно спрямо други култури и вярвания. Казват, че крайните възгледи само засилват междурелигиозното напрежение, изострят междуобщностните конфликти и в някои случаи дори тласкат към насилие. За да се избегне допълнителното поляризиране на нашия фрагментарен свят, се настоява, че трябва да възприемем един плуралистичен подход към религиите и една позиция на разглеждане на истината като нещо относително.

Как да отговорим на тези критики и твърдения? Как в такъв случай да се застъпим за истината на Евангелието?

Застъпване за истината

Да познаваш истината, не означава, че проявяваш безочлива нетърпимост. Тук се бъркат понятията убеждение с високомерие или разумно разногласие с неприемливо поведение.
С настояванията си, че не съществува универсална истина, тези, които смятат истината за нещо относително, всъщност се придържат към тази идея като към универсална истина.

Християнската вяра осъжда надменността и не оправдава високомерното отношение спрямо други хора и вярвания. В дългата история на църквата със сигурност е имало фанатизирани християни и неуместни мисионерски практики. Те трябва да се разглеждат като провали, от които трябва да се срамуваме, а не като същност на християнската вяра. Християните трябва да сме самообладани и смирени, като „явяваме Словото на живота“.

Ние сме призвани към любов, а не към толерантност, така че да отразяваме Божията любов към всички хора, в това число ревностните релативисти, запалените плуралисти и яростните атеисти. Застъпвайки се за истината в условията на релативизъм, ние си имаме работа с хора, а не просто със сухи идеи. Релативистите са хора от плът и кръв и на тях не са им чужди всички онези нужди и копнежи, които са присъщи на човека, създаден по Божия образ. Тук важното е не да спечелим спора срещу тях, а да ги спечелим на страната на Христос.

При една световна икономическа криза или природно бедствие не се прави разлика между хората според вярванията им. Когато релативистите страдат, едва ли биха ги утешили безспорните аргументи за истината, а по-скоро вниманието и практическата грижа от страна на християни, които им показват любов.

Човечността е добра изходна позиция, от която да споделяме истината за Христос. Едно истинско приятелство, в което има изградено доверие и уважение, има и сигурност, а когато тя е налице, можем да си позволим честно да оспорваме предположения. Християните могат да се научат да подкопават устоите на релативизма, като задават въпроси, доколко е подобаващ моралният релативизъм като ръководен принцип в живота. Възможно ли е действително човек да живее, без да има база за сравнение с абсолютната истина? Има ли нужда да убеждаваме някого, че има разлика между Майка Тереза и Пол Пот? Дори когато хората отричат Божията истина, тя пак ще си остане, защото тя е последователна и убедителна, звучи правдоподобно в живота. Разпознаването на истината е част от Божията благодат.

В съвременния климат, в който всичко е относително, църквата лесно може да разклати вярата си в Евангелието като „Божията сила за спасение“ и да спре да изповядва Христос като единствения път, който води до Бог. За да се предпазят от подобно разколебаване, християните трябва да са стъпили здраво на истината на Писанията и познаването на Христос.
Отстояването на истината в нашия свят трябва да започне от нашия дом – в живота, хвалението и катехизиса на нашите евангелски църкви.

Да вярваш в абсолютната истина, означава да тичаш срещу духа на нашето време. Можем да бъдем сигурни, че ще бъдем осмивани, отлъчвани и опонирани. В тази връзка трябва да си припомним, че Този, Който се въплъти в истината, Този, Който Йоан описва като „пълен с благодат и истина“, бе разпънат заради истината от тези, които искаха на всяка цена да угасят светлината на тази истина. Но тъмнината не надделя. Светлината озари гроба на Исус и чрез възкресението Му ние намерихме оправдание в истината.

Марк Чан е преподавател в Trinity Theological College в Сингапур. Той е член на работната група на Лозанското движение.

« назад