Маралин и нейните 18 месеца...

Уенди Биъри, 29.01.2009



През изминалите дни бях шокирана от тези цифри...

В началото на новата година ми беше напомнено какъв всъщност е смисълът на живота.

Семейството ми имаше много близки колеги и приятели, които обичаха Исус и имаха служение в Европа. Маралин и Джим обичаха да прекарват време с хората и да им показват любов, като междувременно им предаваха от мъдростта и насърчението си с нежност и усмивка. Обичах да се срещам с тях, защото те бяха пример за мен – с брака, със семейството си, а също и с позитивното си отношение към всичко.


В един момент обаче Маралин започна да страда от необичайни физически проблеми. След много тестове лекарите установиха болестта на Лоу Геринг. Накратко казано, структурата на вътрешните мускули спира да функционира. В повечето случаи смъртта идва от задушаване. За тази болест не съществува нито лечение, нито лек.

Как Маралин и Джим решиха да прекарат онези 18 последни месеца?

Изненадващо за всички те решиха да разкажат за изпитанието, през което минават, и да споделят своето страдание с широка публика. Трябва да призная, че ми се плачеше... Дъхът ми спираше, докато четях как е усещала тялото си да се влошава. Тя показваше на всички нейните семейни снимки. В този моменти си мислех как ли са се чувствали децата й, като са знаели, че прекарват последни месеци с майка си.

Имах възможността да се срещна с Маралин миналото лято, около година след като й бе поставена диагнозата. Понякога общуваше с много артикулации и беше в добро физическо здраве. Въпреки че говорът й беше провлечен, а краката – нестабилни, тя дойде на едно мисионерско събиране на стотици мисионери. Но там тя не беше жертва на болестта си, а запален воин, който се сражаваше в добрата битка. Тя все още имаше огън в очите си. Все още стоеше до съпруга си и споделяше насърчения с всички нас. И всичко беше истинско!
Маралин и Джим имаха истинска вяра. Аз не мисля, че бих извървяла пътеката на смъртта по начина, по който го направиха те. Те се молеха и вярваха в нейното изцеление. Маралин знаеше, че Исус може да възстанови здравето й. Тялото й обаче продължи да се уврежда. Тя използваше специална машина, с която да изпраща гласно записаните си послания, не можеше да се храни и да функционира нормално. Тогава тя написа, че е дошло времето й да бъде с Исус.

Маралин написа последното си послание три дни преди смъртта си

Говореше единствено за това, колко е близо Исус до нея и колко е тъжна, че е можела да има това взаимоотношение през целия си живот и не е изпитала дълбочината му, преди да разбере, че умира. Тя нямаше горчивина в себе си. Последните й думи бяха призиви за християнски песни, които тя искаше нейните близки да пеят. Тя почина, заслушана в гласа на семейството си, което пееше за Божията любов и милост.

С благодарност мога да кажа, че тя почина без мъки. Това беше моята молитва в последните й дни.

Често се молех за Маралин, преди да умре. Често водех своя собствена битка заради нейното страдание. Чудех се как Бог може да позволи някой, който има толкова живот в себе си, толкова дарби, да страда и да умре. Дълбоко в себе си знаех, че Той има цел, но сърцето ми бе съкрушено заради всичко, през което трябваше да премине тя, а и цялото й семейство.
И все пак, ставайки свидетел на пътя на Маралин през последните 18 месеца, аз можах да оценя своя собствен живот. Живея ли го по такъв начин, че когато дойде моето време да умра, да служа за вдъхновение? Ще свети ли връзката ми с Исус по-ярко под прожектора на болката, ако съм тежко болна? Ще мога ли за целия си живот да постигна това, което Маралин постигна за 18 месеца?

Тя бе докоснала живота на хиляди хора, бе пример и вдъхновение.

Началото на новата година винаги ми дава възможността да помисля. Мисля за това, коя съм аз, каква искам да бъда и какво Бог иска от мен да върша.

Независимо дали ще живея 18 месеца, или 81 години, аз искам да бъда като Маралин. Тя живя и умря за Божия слава. Дано всички ние да можем да направим същото.

« назад