СВОБОДАТА НА РЕЛИГИЯТА И ДЪРЖАВНИЯТ ИДОЛ

Виктор Костов, 25.10.2004

Държавен монопол върху съвестта?

България е място на двоен стандарт. Ако се вярва на популярното обществено мнение, тук живеят най-красивите и умни хора, с най-голям исторически принос за цивилизационното развитие на човечеството. Гостоприемни и трудолюбиви, те обитават най-красивото кътче на Вселената. Ако се вярва на трезвия поглед отвън и на сравнението със свободните граждански общества, българското общество външно се променя, но има сериозни вътрешни противоречия и недостатъци.

Доказателство за двойния стандарт е и състоянието на свободата на религията и съвестта. От една страна, няма гонения на християни и държавни ограничения на религиозната дейност. Дори Конституцията предвижда ненамеса на държавата в делата на верските общности. От друга страна, държавата наскоро (за пореден път) доказа, че държи да владее съвестта на хората, като се намеси в споровете на Православната църква през юли т.г..

От една страна, медиите изтъкват ролята на България като председател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. За намесата си в православноцърковния спор обаче българските власти бяха смъмрени от докладчика на американската делегация по време на срещата на държавите от Организацията за сигурност и сътрудничество. Това стана във Варшава в началото на октомври. В доклада си за свободата на мисълта, съвестта, религията и вярата Дорти Тафт призова българските власти да възстановят иззетите имоти от алтернативния синод и да се въздържат да вземат страна във вътрешноцърковния спор, като нарече религиозния български закон от 2003 година “проблематичен”. Провалът в лидерството на България по въпросите на свободното гражданско общество и на свободата на съвестта не беше коментиран широко в медиите.

Свободата на религията и съвестта са основата на свободното общество. Вярата на хората, ценностите, както и възможността да ги изразяват без заплаха от държавата са основание човек да се чувства свободен. За съжаление липсват традиции в българската история за свободата на религиозния избор. Затова днешното състояние на свободата на религията е двойнствено – както много други неща в страната.
Тази двойственост не се дължи само на лошия религиозен закон, но и на липсващата воля у заинтересованите от свободата на религията – вярващите. Евангелската църква като цяло не е радетел за свободата на съвестта и религията. Има две обяснения за това:
1. Подарената свобода невинаги може да бъде напълно оценена.
2. Навикът от миналото, държавата да бъде считана като авторитет по всички въпроси, се прехвърля безкритично към вярата и свободата на религията.

Погрешното разбиране за ролята на държавата и нейната вездесъщност в живота на обществото е бич не само за свободата на съвестта, но и за свободата въобще. Какво общо има държавата с образованието, здравеопазването, благотворителността например? По мое мнение – нищо. Това се доказва и от ниското качество на услугите, предлагани от тези приоритетни за държавата дейности. В същото време държавният монопол в тези сфери е безусловен и непредизвикан от никого. Да, държавата има задачи в опазването на реда, поддържането на войската, събирането на данъците, осигуряването на инфраструктурата, формирането на външната политика. Но чудовищното разрастване на бюрократичния апарат, стигнало крайни размери по времето на комунизма, има и своята духовна страна. Идолопоклонството към една идеология и нейните символи превърна държавата в идол. Хората повярваха, че държавата се грижи за всичко, че тя може и има право да реши всеки проблем. Тази заблуда има и своята удобна страна – освобождава от отговорността за инициатива обикновения човек. Затова той намира извинение за всеки проблем в “некомпетентната държава”. В същото време очите на хората остават затворени за простия факт, че държава и общество не са синоними, а държавата е само една от многото обществени организации и структури.

Семейството например е обществена структура, която е точно толкова нужна за доброто общество, колкото и държавната структура.

Тази теза би трябвало да бъде основна за християнските организации, които целят да повлияят на света около нас с ценностите на Евангелието. Според Конституцията християнските семейства са принудени да предадат децата си на държавно образование (чл. 53, ал. 2 и ал. 6)! Традицията в наложеното държавно образование е да се изучават предмети, в които вярата в Бога и Исус Христос въобще не са фактор. Свободата на съвестта и религията на тези християни – родители и деца – е нарушена под предлог, че държавата знае най-добре как да образова.

Когато разбирането, че държавата има отговор на всяка нужда, се настани необезпокоявано в църквата, тогава идолопоклонството към държавната фикция става не само културен проблем. То става проблем на вярващите и техните организации.

Трудно е да си обясним факта, защо мнозина лидери на евангелски деноминации не възразиха срещу несправедливостите и потисническите разпоредби в новия религиозен закон в България; не се противопоставиха на запазването на дирекция “Вероизповедания” – отживелица от комунистическото време; на централизацията на регистрационния процес (което гарантира улеснен контрол на държавата над вярващите); на противоконституционните правомощия на дирекцията и държавата; на ограниченията в регистрацията на религиозни нестопански организации; на налагането на ограничения и глоби за религиозна дейност, която е защитена и с конституционни норми за свободата на словото, на разпространяването на информация?
Потисническите норми в новия религиозен закон закрепиха държавното вмешателство в живота на църквата. Изглежда, че е само въпрос на време, кога това вмешателство ще започне да дава горчиви плодове и за евангелските църкви. Освен ако не възприемем като сериозна кауза свободата на съвестта и религията.

« назад