За благовестието

Георги Гърдев , 26.06.2011

Част 1

Както в предишните му послания към солунците и към Филемон виждаме, че Павел не се опитва да показва превъзходство, като не споменава призванието апостол, а по-скоро той и Тимотей са слуги (букв. роби) на Христос. Втората част от поздрава му е към надзорниците, епископите и дяконите. Това показва, че църквата във Филипи е имала вече някаква йерархична лидерска структура. Най-вероятно тя е била развита от самите филипяни, като са използвали по-скоро римски модел, отколкото юдейски (където всички са старейшини).

Увод (Фил. 1:1–11)

Павловата молитва на благодарност към филипяните (1:3–11) е много добър пример, в който виждаме как апостолът показва основните теми, които ще засегне в посланието.

·         Радост (1:4), спомената още в 1:25, 2:2, 29; 4:1; 1:18; 2:17–18; 2:28; 3:1; 4:4, 10.

·         Партньорството в благовестието (1:5), спомената в 2:1; 3:10; 4:14–15.

·         Нотка на загриженост относно провъзгласяването и защитата на благовестието (1:7) и продължава в 1:12, 16, 27; 2:22; 4:3, 15.

·         В 1:7 Павел споменава как „мисли” за филипяните. Четейки посланието, виждаме, че на много места Павел говори за „поведение, мисли, стремеж на ума”, чиято цел е единство в Христа (2:2, 5; 3:15, 19; 4:2, 10).

·         В молитвата си Павел на няколко пъти предупреждава за идещия съд, „деня на Исус Христос” (1:6, 10), най-вероятно защото някои от църквата са си мислили, че вече са уловили наградата (3:12–15), и други, които са имали силна увереност относно бъдещия живот в Христа (3:10–11, 20–21).

Напредъкът на благовестието (Фил. 1:12–36)

Изложението започва с характерната за апостола фраза „желая [искам] да знаете” в 1:12. Това е началото на дългата част, в която Павел описва настоящото си състояние в затвора. Той споменава три неща.

Първото е, че затварянето му по никакъв начин не е било в ущърб на благовестието, а напротив – за напредъка му. Ситуацията, в която се е намирал, му е позволила да свидетелства (1:12–14). Най-вероятно в църквата във Филипи е имало хора, които са служели на благовестието, на просперитета, и фактът, че Павел е бил в затвора, е бил срамен за тях.

Второто е, че благовестието е било свободно проповядвано, въпреки че някои от мотивите на проповедниците са били неправилни (1:15–18). Тази ситуация е страшно трудна за разбиране поради факта, че понякога себелюбиво или неискрено свидетелство може да нанесе жестока рана на благовестието. От друга страна, това същото ни напомня, че силата на благовестието е в самата Блага вест, а не толкова в този, който я проповядва.

Третото нещо, споменато от апостола в началото на изложението, е неговата борба с въпросите на живота и смъртта (1:19–26) и какво е разбрал в процеса на тази душевна и умствена борба. Павел казва, че какво ще стане с него, е в Божите ръце и изобщо не зависи от него – дори апостолът няма право на такъв избор. Той е усетил, че молитвите на филипяните и възможностите за продължаване на работата на благовестието са щели да доведат до неговото освобождаване. Павел показва, че независимо от изхода от ситуацията и в двата случая той ще бъде радостен, понеже „ще възвелича Христос в тялото си – с пълно дръзновение било чрез живот [освобождение от затвора] или чрез смърт [осъждане]” (1:20). Това е така, понеже, ако ще е освободен, той ще живее в Христос, а ако умре, ще е при Христос (1:21). Стих 23 е много интересен. Той ни представя един стадий от есхатологичното виждане на Павел, при което починалият веднага отива в Божието присъствие. Този стих ни показва, че дори мъртъв, вярващият никога не е отделен от Господа.

Партньорство в благовестието (Фил. 1:27–2:30)

Този перикоп (текст с определена обща тема) е разделен на 4 основни части. Павловата загриженост за филипяните се вижда най-много в 1:27–30, където апостолът ги увещава да останат твърди в тяхната преданост на Христос. След това той ги подканва да бъдат на един ум, да се подчиняват един друг, както Христос Сам остави пример за саможертва (2:1–11). Третата част е продължение на темата за единството, като това е основата на силата на тяхното свидетелство (2:12–18). Последната, четвърта част е свързана с подготовката на филипяните за евентуалното посещение на Павел, Тимотей и Епафродит (2:19–30). Първата част (1:27-30) е т.нар. нарацио – мястото, където е тезата или основните тема в посланието. Павел окуражава филипяните да бъдат постоянни в благовестието. Апостолът е загрижен за тяхната единност и това се показва в 1:27: „[трябва да] стоите твърдо в един дух (…) и [да живеят] единодушно”. Интересна е фразата „имайте само поведение“, която буквално преведена от гръцки е „живейте като граждани”. В 3:20 Павел използва подобен език, когато говори за тяхното „небесно гражданство”. Много вероятно е някои от филипяните да са били изключително настървени да придобият римското поданство. Това е така, понеже като римска колония управленското ядро на градът е било съставено от римски граждани, които са имали право да гласуват. Тоест, да си римски гражданин, е било голяма почит и привилегия.

Не знаем кой е създавал проблеми на филипяните (1:28), но предположенията варират от самите градски управници до простолюдието, живеещо в колонията, които не са можели да разберат отказа на християните да участват в поклоненията на култа към императора. Филипяните са виждали Павел да страда в ръцете на управниците и апостолът ги увещава да са готови на същото за тяхното свидетелство (1:29–30). Той съветва християните да са единни, както и да са готови да страдат за Христос. Много е възможно местното преследване на християни да е повлияло и разединило църковното общество.

Фил. 2:1–11 е най-силният апел на апостола към църквата за единство. Павел започва тази част от посланието със списък с качества, които подсилват единността в църквата – взаимно окуражаване, утеха, общение, любов, милосърдие и състрадание (2:1). В 2:2–4 Павел дава доказателства, показващи единството в Духа: една мисъл, една и съща любов, единодушни, единомислени, смиреномъдрие и всеки да се грижи за нуждите на другите. Да помагаш на другите, преди да помогнеш на себе си, е в основата на християнското общение и Павел показва това качество с примера на Христос (2:5–11). Много богослови смятат Фил. 2:6–11 за песен, която апостолът е цитирал в текста. Това е и най-дискутираната част от текста, която е и акцентът на темата.

След апела за подражание на Христос, Павел окуражава филипяните „да изработят” спасението си със страх и трепет (2:12–13). Въпреки че по принцип всеки християнин сам трябва да се стреми към собственото си спасение, в случая с църквата във Филипи Павел е бил притеснен за „спасението” на цялото църковно общество. Те е трябвало да изгладят различията си. Бог ще работи в тях и сред тях, за да може това да бъде постигнато, но те е трябвало първо да Му позволят да работи чрез тях. Само тогава те ще бъдат напълно единни и ще могат да блестят „като светила на света” (2:15).

Римският политически режим често е използвал подобни метафори. Служителите в римската администрация са били често наричани „светила”. На някои от монетите са били изобразени звезди, от които са излизали лъчи, като това символизирало, че властта на Рим е била с цел да осветява навсякъде. Павел окуражава филипяните да бъдат Христови свидетели, да бъдат истинските светила, които да светят сред „опако и извратено поколение” (2:15). В другите си послания Павел споменава плановете си за посещение в края, но в това виждаме, че е още в началото. Защо ли? Най-вероятният отговор е, за да покаже, че примерът на Христос (2:6–11) не е невъзможен и че има хора, които се опитват да живеят като Него.

От тези стихове научаваме за близката връзка на Павел с филипяните. Интересно е да отбележим, че дори и в тази, най-близката до Павловото сърце църква е имало дрязги и проблеми. Това трябва да ни алармира, когато някой призове към „връщане на църквата в новозаветните си корени“ – разбираме, че няма идеална църква, дори и във Филипи. Дори по времето на апостолите е имало проблеми в църквите и 2/3 от Новия завет е написан с цел адресирането на тези проблеми. Това обаче не трябва да ни обезкуражава. В следващата статия ще видим как апостол Павел показва на филипяните, че не е невъзможно за простосмъртен като тях (и нас) да има поведението, което е имал Христос. Той дава за това три примера: Тимотей, Епафродит и сам себе си.

« назад