Искат ли евангелските църкви свобода на религията?

Виктор Костов, 26.05.2005

Ако не искаш свободата, никой не може да ти я даде насила. Какво имам предвид?

Преди няколко години консултирах едно известно национално служение относно свободата на религия. Това служение искаше да осъществи контакт с местните кметове и общински ръководства, за да си осигури зали за мероприятията, които провеждаше. Поради типичното антихристиянско и антирелигиозно настроение на местните власти в много случаи те отказваха да отдадат своите зали под наем на тази мисионерска организация. Казах на лидерите на мисията, че не се нуждаят от писмено разрешение за провеждане на християнската си дейност. Законът не изисква такова. Свободата на религията и на словото, твърдях аз, са все още защитени права от най-висок ранг в България, независимо от нежеланието на местните началници да ги признаят и прилагат. Тези християнски работници обаче не искаха и да чуят. За тях беше важно да получат писмено зелена светлина за служението си от местната власт, а дори и от местната Православна църква в някои случаи. Така разсъждават много християни в България.

Защо не ми вярваха, когато ги убеждавах, че имат право да проповядват, без държавната структура да им казва “Да” или “Не”?

Отговорът се крие в особеностите на българския евангелски манталитет

Обобщено той е следният: държавата до вчера се месеше в делата на църквата и ние трябва да се съобразяваме с нея сега, дори законът да казва, че имаме свобода. Свобода, свобода, но най-добре ние да се обезпечим, като си поискаме разрешение. Нищо, че то не е нужно. Робът, когато не жадува за свободата и не се бори за нея, започва да се страхува от нея. Така потисканият дава власт на потисника си. Последният няма тази власт и дори не я иска.
Този манталитет е смъртоносен за мисионерската визия на българската институционална евангелска църква. Защото, когато благоволението на държавата ти осигурява вдъхновение да проповядваш Исус Христос, разпънат за греховете на света и възкресен за спасението на повярвалите, каруцата на мисионера е сложена пред коня му. Да питаш държавната бюрокрация, дали да проповядваш Евангелието, на практика означава следното: “Аз вярвам в Христовите заповеди, но те не са по-важни от това, което светската власт ми заповяда. След като изпълня това, което държавата ми казва относно моята вяра, тогава каквото остане от Христовото учение и не е забранено, ще изпълня и него”. Това отношение не е по-малко от идолопоклонство и отричане от Исус Христос. То съществува там, където други неща са станали по-важни от поклонението и покорството към живия Бог.

В Ранната църква, по време на първите гонения на християните, в Римската империя Христовите ученици се сблъскват с идентична дилема, макар и в други условия. Император Нерон въвежда закона Неронов институт, който гласи, че е незаконно да бъдеш християнин. По силата на този закон римската държава организирано преследва вярващите християни, които не се отричат от Христовото име. Това продължава (с малки прекъсвания) до началото на 4. век. Как да открият кой наистина е християнин? Този въпрос е твърде важен за римските магистрати. В Рим е установена национална религия. Според нея всеки можел да кади на който бог си иска, но трябвало да включва в поклонението си и римския император. Установен метод за доказване на християнската вяра става заповедта за принасяне на жертва, кадене на тамян пред езическите богове и пред образа на императора, проклинане на името на Исус.

Ако уличеният в християнство откаже да извърши тези ритуали, веднага става ясно, че същият е християнин, т.е. подлежи на смъртно наказание

Смъртното наказание често е отлагано, за да може чрез “преосмисляне” и подлагане на мъчения да се даде „шанс за покаяние” на съответния християнин. Мнозина предпочитат да умрат в мъчения, но да не се откажат от Христос и името Му, което носят. Лишени от религиозна свобода, тези свидетели на Божията благодат познават висшата форма на свобода – да дадеш живота си за Господа.

Днешните обстоятелства са съвсем различни. Мъченици за вярата в България няма. Но това не изключва акта на изискване на идолопоклонническо отношение към държавата и държавната религия – не под формата на кадене на държавния глава, естествено. Всяко безкритично приемане на някакъв бюрократичен стандарт и изискване към дейността на църквата, особено когато тази дейност е конституционно гарантирана, е плод на идолопоклонническо отношение на вярващите към държавния мастодонт.
Писал съм и преди – това не е призив за гражданско неподчинение. Вярващите все още дължат данъци на кесаря. Християните не са революционери! Ние сме наясно, че промяната на този свят няма да бъде извършена единствено с политически реформи. По-скоро това е призив за събуждане от робския тежък сън на институционалната християнска съвест към вяра, която е насочена не към държавата, не към деноминацията и регистрацията, а към личността на нашия Господ Исус Христос. Ако този плод на покаяние стане факт в живота на църквата, нейната роля в освобождението на българското общество от оковите на покварата, греха и беззаконието ще стане истинска, а не измислена.

« назад