Светлина от килера
, 19.11.2010
от Макс Лукадо
превод Габриела Генчева
Преди няколко дни се случи нещо странно. Поради електрическа буря в нашия квартал спря токът. Когато лампите угаснаха, се отправих пипнешком към килера, където държим свещи за вечери като тази. Погледнах към рафта, на който са подредени свещите, като си светех със запалена клечка кибрит. Свещите бяха там, готови, поставени всяка в подходящ свещник, изгорени до различна степен при предишни случаи. Взех кибрита и запалих четири от тях.
Как осветиха килера само! Това, което преди беше мрачна завеса, внезапно засвети с мека златна светлина. Вече можех да видя фризера, в който току-що си ударих коляното. Можех да видя и инструментите си, които трябваше да прибера от пода.
„Колко е чудесно да има светлина!“, си казах на глас. След това започнах да говоря на свещите:
– Ако вършите толкова добра работа тук, в килера, чакайте само да ви занеса там, където действително има нужда от вас. Ще сложа една от вас на масата, за да можем да вечеряме. Ще сложа една от вас на бюрото ми, за да мога да чета. Ще поставя и една до Денилин, за да може да бродира. А теб – казах, като взех най-голямата от тях – ще поставя в хола, за да осветяваш цялата стая. (Почувствах се малко глупаво за това, че говоря на свещите, но какво обикновено прави човек, когато токът спре?)
Тъкмо се обърнах, готов да изляза с голямата свещ в ръка, когато чух един глас:
– Я почакай малко!
Спрях. „Тук има някой – помислих. След това си поех свободно дъх: – Това сигурно е Денилин, която ми се подиграва за това, че говоря на свещите.“
– Добре, скъпа, стига шеги – казах в полумрака. Никакъв отговор. Хм, възможно да е бил вятърът. Направих още една крачка.
– Спри ти казвам.
Ето, отново същият този глас. Ръцете ми започнаха да се потят.
– Кой го каза?
– Аз – гласът беше близо до ръцете ми.
– Кой си ти? Какво си?
– Аз съм свещ.
Погледнах към свещта, която държах. Тя гореше със силен златист пламък. Беше червена и стоеше върху голям дървен свещник със здрава дръжка.
Още веднъж се огледах в желанието си да проверя дали гласът не идва от някъде другаде.
– Тук няма никой друг, освен теб, мен и останалите свещи – ме информира гласът.
Вдигнах свещта, за да я погледна по-отблизо. Няма да повярвате какво видях! Във восъка имаше малко лице (казах ви, че няма да ми повярвате). Това не беше лице, което някой бе изрисувал или изваял, а движещо се, функциониращо, човекоподобно лице, изпълнено с изразителност и живот.
– Да не си ме изнесъл оттук!
– Какво?
– Казах да не ме изнасяш от тази стая!
– Какво искаш да кажеш? Трябва да те изнеса. Ти си свещ. Задачата ти е да светиш. Там, навън, е тъмно. Хората си удрят краката и се блъскат в стените. Трябва да излезеш и да осветиш мястото.
– Не можеш да ме изнесеш. Още не съм готова – ми обясни свещта с умоляващи очи. – Нуждая се от по-добра подготовка.
Не можех да повярвам на ушите си – „от по-добра подготовка“.
– Не – отвърнах аз.
– Може и да ти хареса. Озаглавен е Изискана светлина.
– Това наистина звучи инте...
Спрях. Какво правя? Стоя си тук и разговарям с една свещ, докато съпругата и дъщерите ми стоят сами в мрака.
– Е, добре. Ти не си единствената свещ на рафта. Ще те духна и ще взема останалите.
Тъкмо се зарадвах, че намерих изход, когато чух други гласове:
– И ние не искаме да излизаме оттук!
Това си беше чиста конспирация. Обърнах се и погледнах останалите три свещи – всяка от тях имаше пламък, който танцуваше над миниатюрно лице.
Вече не се чувствах странно, че разговарям със свещи. Започвах да се ядосвам.
– Вие сте свещи и вашата задача е да осветявате тъмните места!
– Е, вие може и да мислите така – каза най-отдалечената свещ – слаба, висока, с гърлен британски акцент. – Възможно е да си мислите, че трябва да отидем, но аз съм заета.
– Заета?
– Да. Мисля.
– Какво? Свещ, която мисли?
– Да. Мисля върху важността на светлината. Мисленето наистина просветлява.
Реших да ги вразумя:
– Чуйте, оценявам това, което правите. Аз също подкрепям времето за мислене. Всеки трябва да учи и да изследва нещата, но вие си стоите тук от седмици. Нямахте ли достатъчно време да си просветите фитилите? А вие двете – попитах аз – също ли искате да останете тук?
Проговори една ниска, дебела, червена свещ, с пълни бузи, която ми напомни за Дядо Коледа:
– Аз си оправям живота. Изобщо не съм стабилна, лесно избухвам. Предполагам, че с мен ще си сложиш таралеж в гащите.
Последната свещ имаше женски глас, който беше много приятен за слуха.
– Искам да помогна – обясни тя, – но моята дарба не се състои в това, да осветявам тъмнината.
Това започна да ми звучи твърде познато.
– Не било твоята дарба? Какво искаш да кажеш?
– Разбирате ли, аз съм певица. Пея на другите свещи, за да ги насърчавам да светят по-ярко.
Без да поиска позволение, тя започна да импровизира Лампата си запали (трябва да призная, че имаше добър глас).
Останалите три свещи се присъединиха към нея. Килерът се изпълни със звуците на песента.
– Хей! – извиках аз. – Нямам нищо против да пеете, докато светите. С музика е много по-приятно.
Те не ме чуха. Нали пееха. Извиках още по-силно:
– Ей, приятели. Затова ще имате достатъчно време по-късно. Кризисно положение е.
Не искаха да спрат. Поставих голямата свещ обратно на рафта, отстъпих назад и се замислих за абсурдността на всичко това. Четири съвършено здрави свещи, които си пеят една на друга за светлината, но отказват да излязат от килера и да светят. Не можех повече да издържа. Една по една ги изгасих. Те пяха до самия край. Последна изгасих пеещата свещ точно докато произнасяше: „Знам, че дяволът не спи... Иска да ме угаси.“
Сложих ръце в джобовете и тръгнах обратно в мрака. Отново ударих коляното си във фризера. След това се блъснах в съпругата ми.
– Къде са свещите? – попита тя.
– Ами, те не... Те не искат да светят. Откъде ги купи?
– Хм, това са църковни свещи. Помниш ли църквата, която бе затворена в центъра на града? Купих ги оттам.
Сега вече разбирам.
« назад
|